Преди много време, когато косата ми все още беше черна като гарваново перо, а бузите ми имаха румен блясък, наблюдавах двама непознати да разнищват живота в разговор на най-подходящото място от всички… автобусната спирка.
Още по-рано в живота ми една гледачка ми каза, че лицето ми предразполага хората да се приближават и да споделят житейските си истории. Макар никога да не ѝ повярвах, мога да кажа, че това се случваше доста често. Разказвам ви това, за да ви подготвя за факта, че бях натрапчиво въвлечена в разговора на двамата мъже и някак подтикната да участвам в развръзката.
По-възрастният седна първи и в продължение на десет дълги минути изглеждаше напълно изгубен в мислите си.
Вторият мъж се появи по-късно, проклинайки тихо под нос. Беше видимо разтревожен. Капчиците пот, които избиваха по челото му, го издаваха. Телефонът, който стискаше в ръка, беше доста здрав. Това мога да ви кажа със сигурност, защото го стискаше с такава плашеща сила, че докато го наблюдавах, очаквах да се счупи всеки момент, но за моя изненада остана цял.
Вероятно си мислите, че съм от онези хора, които винаги си пъхат носа в чуждите работи и наблюдават непознати, но случаят не беше такъв. Невъзможно беше да пренебрегна тези двамата. Сякаш виждах как се срещат две пълни противоположности. Сякаш се бореха един с друг, още преди да са обелили и дума.
Също така вероятно ще сметнете, че добавям този детайл, за да направя историята по-драматична, но това наистина се случи и не мога да го пропусна. Докато новодошлият мъж си намери място, пролетното небе реши, че ни е дарило с предостатъчно слънчеви лъчи, и се смрачи за миг, все едно можеше да усети предстоящия разговор.
По-възрастният мъж проговори първи. Гласът му беше изпълнен с увереност и миниатюрна нотка хумор. Бих казала, че звучеше така, все едно е изпратен на тази спирка, за да каже тези неща, но това не можех да знам със сигурност.
– Страданието най-накрая те намери, приятелю – каза той на разтревожения.
Това беше моментът, в който ме споходи мисълта, че тези двамата вероятно се познават. Но разтревоженият мъж беше толкова изненадан от изявлението, дори шокиран, че бързо разбрах, че не е така.
– Преструването вече не върши работа, а? – продължи по-възрастният мъж, напълно необезпокояван.
– За какво говориш, старче? – сопна му се разтревоженият мъж, като раздразнението измести страха от лицето му.
– Никой велик човек не трябва да се преструва. Така губиш душата си – продължи непознатият. Тонът му беше равен и спокоен.
Сянка на страх пробяга по лицето на другия мъж – бърза, но достатъчно ясна. Изглеждаше разкъсван между това да накара стареца да млъкне и това да го изслуша внимателно.
– Изисква се много, за да изградиш живот. Твърде дълго, ако питаш мен. Но никой не идва да ти каже, че не можеш да строиш каквото и да било със ронливи тухли. Можеш да го направиш, но в момента, в който достигне определена височина, то се срутва на земята. И това е твоят проблем, приятелю. Твоите тухли са направени от хартия. – Докато говореше, мъжът бръкна в скъсаното си кожено яке и извади оттам пакет цигари.
– Аз… аз… – другият мъж се опита да намери думи, за да възрази на опонента си, но не успя.
– Всички правим една и съща грешка, нали? Даваме неща, които нямаме. Подаряваме неща, които не притежаваме. И когато дойде време да поискат още, ръцете ни са празни. – Димът скри лицето на мъжа, който сега изглеждаше още по-стар. – И как можем да предвидим това? Когато просто ни казват да раздаваме каквото ни поискат на всеки странник, който се приближи до нас. Никой обаче не ни предупреждава за онзи момент, в който поглеждаш в себе си и виждаш нищо повече от празна бездна.
– Имам всичко, за което един човек може да мечтае – разтревоженият мъж най-накрая сглоби изречение.
– Нима смяташ, че някой мечтае за изгнило сърце? – В дълбокия глас се дочу тих смях.
– Сърцето ми не е изгнило! – изсъска по-младият мъж, бързайки да се защити.
– Не е ли? – смехът стана по-силен.
Можете да си представите колко странно звучеше и изглеждаше този разговор отстрани. Запазих мълчание, отчаяно търсейки нещо друго, към което да погледна. Но тогава по-възрастният мъж каза едно още по-странно изречение и аз не можах да се сдържа.
– Трябва да си готов, приятелю. Той ще дойде за теб съвсем скоро.
– Кой ще дойде за мен? – изпуфтя другият мъж, който сега звучеше по-скоро раздразнен, отколкото разтревожен.
– Сърцеядът.
– Сърцеядът? – възкликнах аз, усещайки бързо колко неудобно беше да се намесвам в разговора им без покана.
Но по-възрастният мъж изобщо не изглеждаше обезпокоен, дори изглеждаше така, сякаш чакаше да проговоря. Ръката му, покрита с бръчки, ми махна бързо в знак на потвърждение.
– Ти си луд, старче, нали? – попита го другият и всеки знак на доверие или съчувствие изчезна от лицето му.
– Това не е лъжа, приятелю, не е. Но моята лудост няма нищо общо с истината. – Той запали нова цигара от предишната. – Виж, от всичко, от което трябва да се боиш, Сърцеядът е най-страшното. Срещнах го веднъж, преди много време, и оттогава вече не съм същият. Той чака с векове и е много придирчив. Търси най-лошото от най-лошото и гладува, докато не намери перфектната плячка.
Той примигна няколко пъти, преди погледът му да стигне до мен. Тогава настръхнах отвътре, защото колкото и абсурдно да звучеше, поради някаква причина повярвах на всяка дума, излизаща от устата му.
– Някой ден той ще стигне и до теб. Но не се притеснявай. Твоето младо сърце все още има време да бъде спасено.
Спокойно може да се каже, че усещането, което ме заля, след като чух това, не беше приятно.
– И какво прави този Сърцеяд? – попитах го аз.
– Това, което подсказва името му – изсумтя старецът. – Чака, докато за теб не остане надежда. Докато не излъжеш себе си толкова пъти, че да забравиш истината. Докато не предадеш толкова много, че да не познаваш лоялността. И докато не отхвърлиш любовта толкова пъти, че накрая да бъде загубена завинаги. Тогава изяжда сърцето ти, поглъща го цяло. Пирува с него, оставя те празен. Защото какво място има сърцето ти, скрито и прашливо в клетката зад ребрата ти, щом не си достатъчно смел, за да го използваш?
По-възрастният мъж повтори точно това обяснение не веднъж, не два пъти, а три пъти. Сякаш се уверяваше, че ще го запомним. Лявата ми ръка полетя към гърдите ми, покривайки малкото пространство по средата, сякаш вече се опитвах да защитя онова, което биеше там.
– Сърцето е живо, то е по-живо от нас. То е композитор на най-красивата симфония, която може да съществува. Но всички ние се опитваме да го заглушим и да го накараме да изчезне. През целия си живот се опитваме да разгадаем тайната на безчувственото съществуване. Сърцеядът просто ни дава това, което искаме. И все пак го обвиняваме, че ни наказва.
Внезапното свистене на спирачки ме стресна. Когато обърнах глава, видях, че автобусът, който щеше да ме откара у дома, тъкмо спира. С колебание скочих на крака и без да кажа дума, се насочих към него и влязох вътре. Вратите се затвориха зад мен и аз побързах да седна, за да хвърля един последен поглед към мъжете.
Ахнах, когато очите ми намериха… него. На автобусната спирка седеше само разтревоженият мъж. По-възрастният беше изчезнал и въпреки че се огледах, не го видях никъде.
Точно тогава, когато автобусът запали двигателя си отново, успях да зърна разтревожения мъж за последен път – само за секунда, но тя се усети достатъчно дълга. В устата ми изплува лош вкус, когато забелязах очите му. Сега бяха толкова празни. Гърдите му бяха неподвижни и замръзнали. Телефонът, който стискаше, беше паднал на земята, а дланите му бяха отворени, отпуснати и безгрижни.
Не ми отне много време да осъзная, че е твърде късно той да бъде спасен. Но докато автобусът летеше по мръсната улица, затворих очи и си спомних думите на стареца.
Може би за него беше твърде късно. Но дали беше твърде късно за мен?
